Властелинът на пръстените е писан от 1937 до 1949 години. Представлява книга от цикъла за Средната земя, продължение на неговата книга „Хобитът“, и описва подробно събитията, очертани в последната част на „Силмарилион“ - „За пръстените на мощта и Третата ера“.
Въпреки огромния си обем, книгата е само последната (хронологически) част от по-голям митологичен цикъл, върху който Толкин работи от 1917 г. до смъртта си. Върху нея са оказали влияние широките познания на автора в областта на митологията, филологията, религията, а също и по-ранни литературни произведения, и личните преживявания на Толкин през Първата световна война. Сериозно отражение дава и фактът, че повечето от нея е писано през времето на Втората световна война. Тя пък оказва голямо влияние върху съвременното фентъзи. Много изследователи считат, че тя реално го създава; над девет десети от творбите в този жанр използват теми, образи или елементи, създадени или популяризирани от Толкин в тази книга, или другаде в неговия митологичен цикъл, свързан с нея.
Първоначално „Властелинът на пръстените“ е заплануван като продължение на „Хобитът“ - приказна история, която Толкин пише за и чете на децата си, и която е публикувана през 1937 г. Популярността на "Хобитът" накарала издателите да търсят още истории за хобити и гоблини, и същата година, на 45-годишна възраст, Толкин започнал да пише историята, която става по-късно „Властелинът на пръстените“. Писането и е продължило 12 години, до 1949 г, а е публикувана чак през 1954 - 1955 г., когато Толкин вече е бил на 63 години.
По начало Толкин нямал намерение да пише продължение на „Хобитът“, и вместо това написва няколко други приказки за деца, включително "Ровърандъм". Основният му труд през това време обаче е очертаването на исторята на Арда, разказването на легендите за Силмарилите, и много други истории около миналото на събитията, описани във "Властелинът на пръстените". Толкин умира, преди да успее да довърши и сглоби този си труд, известен днес като „Силмарилионът“. Синът му Кристофър Толкин обаче редактира трудовете на баща си, запълва пролуките, и публикува книгата през 1977 г. Някои биографи на Толкин смятат „Силмарилионът“ за истинския "труд на сърцето му" - именно тази книга описва историческият и лингвистичен контекст на по-популярните му произведения, и създадените от Толкин езици, и отнема по-голямата част от времето му. "Властелинът на пръстените" обаче се явява хронологично последната, най-голяма като обем (и по мнението на Толкин, и най-добра като качество) част от създадения от него митологичен свят.
Убеден от издателите си, през декември 1937 г. той започва "продължение на Хобитът". След няколко фалстарта се очертава историята на Единствения пръстен, и книгата се превръща в продължение не на "Хобитът", а по-скоро на непубликувания "Силмарилион". Идеята за първата глава ("Един дългоочакван празник") е била ясно очертана още отначало, но причините за изчезването на Билбо, значението на Пръстена и заглавието "Властелинът на пръстените" се появили чак през пролетта на 1938 г. По начало Толкин смятал да напише друга история, в която Билбо е похарчил вече цялото си богатство, и търси участие в друго приключение, за да спечели още. След припомнянето за Пръстена и възможностите му обаче Толкин решава да пише за него.
Поради следвоенния недостиг на хартия, а също и за по-ниска цена на първия том, книгата била разделена на три тома: „Задругата на пръстена“ (книги I и II), „Двете кули“ (книги III и IV), и „Завръщането на краля“ (книги V и VI, и 6 допълнения). Създаването на допълненията, картите и особено указателите се забавило, и затова книгите били публикувани със закъснение - респективно на 21 Юли 1954, 11 Ноември 1954 и 20 Октомври 1955 г. във Великобритания, и малко по-късно в САЩ. Особено се забавил третият том. Толкин никак не харесвал заглавието "Завръщането на краля", защото смятал, че издава твърде много от сюжета. Той предложил "Войната за Пръстена", но издателите не се съгласили.
Книгите били публикувани при договореност за "споделяне на печалбата", при която Толкин не получавал никаква сума, докато книгите не се изплатят, но след това голяма част от печалбата била негова. В първия том било обещано на края на третия да има голям указател за трите тома, но се оказало невъзможно той да бъде създаден в разумен срок. През 1966 г. към „Завръщането на краля“ били добавени четири указателя, сглобени не от Толкин.
В началото на 1960-те Доналд А. Уолхайм, редактор за жанра научна фантастика на издателството "Ейс Букс" (Ace Books), забелязал, че „Властелинът на пръстените“ не попада под защитата на законите за авторско право в САЩ, тъй като американското издание е било подшито от страници, отпечатани във Великобритания, и предназначени за използване в британско издание. "Ейс Букс" публикува свое издание на книгата, без разрешението на Толкин и без да му плати. Толкин не приел това, и бързо уведомил поклонниците си за своето несъгласие. Феновете упражнили толкова силен натиск върху "Ейс Букс", че издателството се принудило да изтегли книгата си и да плати на Толкин някаква сума (символична, далеч под реално дължимата). Скоро издателството "Балънтайн Букс" (Ballantine Books) пуснало легално издание, с огромен комерсиален успех. Към средата на 1960-те получилата широко разпространение сред американската публика книга се превръща в истински културен феномен. Толкин също нанася известни редакции, за да създаде версия на книгата, която да бъде легално защитена от авторски права в САЩ. В този си вид тя става известна като Второ издание на „Властелинът на пръстените“.
Книгата е издадена на над 40 езика, като един, два, три, шест или седем тома. Преводите са различно добри, поради много голямата езикова сложност. Като експерт по филология, Толкин лично прегледал немалко преводи, и имал коментари по тях - както върху процеса на превеждане, така и върху своя труд. За да помогне на преводачите, той написва Указател на имената във "Властелинът на пръстените". Тъй като дори английската версия на книгата е представена като превод на "Червената книга на Западния предел", от Западняшки език, преводачите имат рядко срещана свобода в работата си по нея. Така например, "елф" е преведено на немски като "Elb" - така се избягват оттенъците на пакостливост и недружелюбие, които немското "Elf" носи, и преводът е по-близък до духа на Толкиновия оригинал. Имена на герои, които имат определено значение на английски, също често биват превеждани, в разрез с утвърдените в модерния превод правила. Например Baggins (произлизащо, съгласно Толкин, от bag - торба) на немски е преведено като Beutlin (от немското Beutel - торба). На български то е превеждано както като "Бегинс" (в превода на "Хобитът" на Красимира Тодорова), така и като "Торбинс" (в превода на „Властелинът на пръстените“ на Любомир Николов). Samwise Gamgee е преведено на български като "Самознай Майтапер", в съответствие с Толкиновото обяснение за произхода на името на Сам.
Създаването на Толкиновия свят е най-силно повлияно от католицизма, който изповядва Толкин, и от Библията. Веднъж авторът описва пред приятеля си, английският йезуит отец Робърт Мърей, като "фундаментално религиозен и католически труд, отначало несъзнателно, но при редакцията - съзнателно". Повествованието е базирано на много теологични теми - битката на доброто със злото, триумфът на скромността над гордостта, и силата на благословията. Застъпени са също така теми, които засягат смъртта и безсмъртието, благодарността и съжалението, възкресението, спасението, въздържанието, саможертвата, свободната воля, справедливостта, задружността, авторитетът, изцеляването. Твърди се, че докато Толкин описвал борбата на Фродо срещу силата на Единствения пръстен, той е мислел за молитвата "И не ни въвеждай в изкушение, но ни опази от злото".
Толкиновата Средна земя е повлияна силно и от не-християнски мотиви. Неговите Айнури, раса ангелски същества, които са отговорни за света, включва Валарите, пантеонът богове, които отговарят за съществуването и поддържането на света - от небето и морето, та до сънищата и съдбата - и Маярите, техните слуги. Идеята за Валарите идва от гръцката и норвежката митологии, въпреки че при Толкин Айнурите и светът са създания на монотеистично божество - Илуватар, или Еру - "Единственият". Практикуването на религии на Средната земя не е описано подробно във „Властелинът на пръстените“, повече информация за тях може да бъде открита в "Силмарилион". Срещат се обаче намеци за тях, например "Великият Враг", който е бил господар на Саурон, и "Елберет, Кралицата на Звездите" (респективно Моргот и Варда, двама от Валарите). В пролога към книгата има споменаване за "Властителите" (Валар, буквално "Силите на света"), а в Допълнение А - за "Единствения". Има и други предхристиянски митологични елементи, например други разумни раси (джуджета, елфи, хобити и енти), "зелен човек" (Том Бомбадил), духове и призраци (Могилните твари, Клетвопрестъпниците).
Най-добре известните не-християнски влияния върху Толкин са вероятно северноевропейските митологии. Неговите елфи и джуджета са базирани до голяма степен на норвежката и други древногермански митологии. Образът на Гандалф в частност е повлиян от древногерманското божество Один в неговото въплъщение като "Бродникът" - старец с едно око, дълга бяла брада, шапка с широка периферия и жезъл. (Толкин в писмо от 1946 г. споменава, че си представя Гандалф като "Одинически бродник"). Финската митология и по-специално финският национален епос „Калевала“ се посочват от Толкин като оказали влияние върху Средната земя (части от „Силмарилионът“, например „Легендата за Турин Турамбар“, са много близки по сюжет до части от „Калевала“ (легендата за Кулервойнен), и често биват смятани за нейна художествена преработка от Толкин). Подобно на „Властелинът на пръстените“, „Калевала“ е построена около историята на магически обект с огромна сила, т.нар. Сампо, който носи голямо щастие на собственика си. Точната природа на Сампо обаче не е описана. Силите на доброто и злото се борят за него, както и за Единствения пръстен, и в крайна сметка той е изгубен за света, и унищожен в края на произведението. Един от главните герои на „Калевала“, магьосникът Вайнемойнен, много прилича на Гандалф - безсмъртен е по произход, мъдрец е, и на края на произведението също отпътува с кораб отвъд границите на света на смъртните. Друг аспект на влияние се проследява в това, че Толкин базира Куеня, езикът на Върховните елфи, на финландския език.
В добавка, „Властелинът на пръстените“ е силно повлиян от личните преживявания на Толкин през Първата световна война, и на сина му през Втората световна война. Основната сюжетна линия на книгите - страховита, поставяща край на едни ери и начало на други, война между доброто и злото - е в основата на много световни митологии, особено на норвежката. Не може да се отрече обаче, че е и отпратка към едно известно по нейно време определение на Първата световна война - "войната, която ще донесе края на всички войни".
След публикуването на "Властелинът на пръстените" тези влияния водят до спекулации, че Единственият пръстен е алегория за атомната бомба. Без съмнение обаче Толкин също е изпитал разпространеното в окопите на Първата световна война отчаяние пред новите военни машини и механизирани приспособления. Създаването на армия от специално развъдени орки и унищожаването на околната среда като военно средство също имат модерни аналози. Във въведението към книгата обаче Толкин категорично заявява, че не обича алегориите, и че тя не е алегория. Следва да се отбележи и че през август 1945 г, когато светът научава за първите атомни бомби, хвърлени над Хирошима и Нагазаки, повечето от книгата, включително завършекът и вече са готови.
Оценките за "Властелинът на пръстените" са смесени - от "вълшебна" до "кошмарна". По-съвременните са като цяло много позитивни. "Съндей Телеграф" твърди, че "това е една от най-великите литературни творби на двадесетия век". "Съндей Таймс" пише: "Англоговорящият свят се дели на две части: хора, които са чели „Властелинът на пръстените“ и „Хобитът“, и хора, които тепърва ще ги прочетат". В прегледа си на книгата "Ню Йорк Хералд Трибюн" твърди: "Съдено и е да надживее времето".Не всички оценки обаче са добри. Джудит Шулевиц от "Ню Йорк Таймс" критикува "педантизма" на Толкиновия литературен стил, пишейки, че Толкин "е формулирал високопарна вяра във важността на собствената си мисия като съхранител на литературата, а всъщност е постигнал смъртта на литературата". Критикът Ричард Дженкинс в "Дъ Ню Рипъблик" твърди, че на книгата ѝ липсва психологическа дълбочина, че и героите, и книгата са "анемични, липсва им консистенция".Отзивите в социалната група на Толкин, Инклингите, също са били смесени. Клайв Стейпълс Луис пише: "Ето красота, която пронизва като меч и изгаря като студено желязо. Ето книга, която ще докосне сърцето ви." Хюго Дайсън обаче е бил чут да казва по време на едно от четенията на Толкин: "О, не! Още един шибан елф!".
Голямо е влиянието му ивърху индустрията на ролевите игри, която получава популярност през 1970-те с играта Тъмници и дракони (Dungeons and Dragons). "Тъмници и дракони" използва много раси, описани във "Властелинът на пръстените" - полуръстове, елфи, джуджета, орки, полуелфи и дракони. Гари Гигакс, основният автор на играта, твърди, че не е бил повлиян особено от книгата на Толкин, и че е включил тези раси само за да използва популярността ѝ като маркетингов ход. Друга популярна игра, повлияна от Толкиновата митология, е Magic: The Gathering. "Властелинът на пръстените" повлиява създаването и на много видеоигри - Baldur's Gate, Everquest, The Elder Scrolls, Neverwinter Nights и серията Warcraft. Немалко видеоигри се развиват като действие направо на Средната земя.
Индекс 
Заглавие: Властелинът на пръстените 
Вто Авг 05, 2008 6:20 pm
